Жан-Ив Лабаз ще загине след броени секунди. Тялото му ще бъде смазано под огромни безформени буци бетон и раздробените му на парчета останки няма да бъдат намерени в продължение на няколко дни. Часът е 16,53. Денят – 12 януари тази година. Жан току-що е влязъл в сградата на Националната футболна федерация и няма представа, че е само на няколко мига разстояние от внезапна зловеща участ. Триетажната сграда на федерацията буквално ще експлодира, разтърсена от безумно земетресение, и ще го погълне в яростна мелница от бетон, тухли, желязо и стъкло. В този ден заедно с него ще загинат още 250 000 негови сънародници – жертви на едно от най-големите природни бедствия в историята на човечеството. В същия този момент лъчезарно 16-годишно момиче на име Брияна Хаберлин започваше поредната си тренировка на около 1000 километра разстояние в безгрижната и слънчева Южна Флорида. Тя не е виждала и никога няма да види Жан-Ив Лабаз, но въпреки това съдбите им ще намерят начин да се преплетат по особен, тъжно-красив начин, за да напишат тази история и ни накарат да повярваме в съществуването на мистериозния и понякога самотен единайсети човек.

На няколко километра разстояние от Жан-Ив най-добрата млада вратарка на Хаити – 15-годишната Александра Коди, ще оцелее по чудо, но това, което ще преживее след няколко секунди, ще остави дълбоки, отворени рани в крехката ѝ психика и по всяка вероятност ще я терзае до края на дните й. Земята под краката ѝ неочаквано ще започне да клокочи с дълбок гастритен грохот и след това сякаш ще оживее в бесни хаотични конвулсии. Александра е тренирана да пази равновесие, никога да не губи самообладание, да се доверява на котешките си рефлекси и интуиция. Но 7 степени по скалата на Рихтер са прекалено много за всекиго. Сякаш всичко под стъпалата ѝ ще се разтвори, така че дори нейните силни крака няма да устоят, тя ще загуби баланса си и ще се строполи безпомощна на земята, равни количества страх, ужас и паника ще нахлуят в душата ѝ и ще парализират мускулите й.

В този ден Александра и всичките ѝ съотборнички от националния отбор на Хаити ще оцелеят, но ще загубят родители, роднини, приятели, цялото си оскъдно имущество и човека, когото обичат като роден баща – Жан-Ив Лабаз. За него казват, че бил най-добрият треньор на Хаити и една от малкото причини за оптимизъм в тази изтерзана от бедност и нещастия страна. Лабаз бе философ, мечтател и изключителен педагог, който вярваше, че призванието му не е толкова да печели мачове, колкото да формира личности. Може би затова състезателките му бяха толкова привързани към него. Хаити е държава, лудо влюбена във футбола, но липсата на средства и инфраструктура е ограничила до крайност развитието му. Отборът не е бил на световно първенство вече почти 40 години. Най-големият успех бе постигнат именно от Лабаз, под чието ръководство девическата формация на страната се добра до световно първенство за момичета до 17 години в Южна Корея през 2007. Изгладнялата за какъвто и да било успех страна следеше със затаен дъх всяка секунда от мачовете на девойките и след достойното им представяне ги посрещна като герои.

След смъртта на Лабаз не само състезателките, но и целият футбол в Хаити сякаш осиротяха, а бъдещето на този спорт изглеждаше съсипано. Федерацията бе превърната на прах заедно с всички архиви, средства и няколко хиляди току-що закупени футболни топки. Под сградата бяха погребани 30 човека – цялото ръководство на федерацията. Страната бе напълно смазана и потопена в постапокалиптчен кошмар. Един от най-големите проблеми бе, че хората в Хаити бяха строили къщите си като бункери с цел да се предпазят от урагани, а не от земетресения. Тук вятърът е най-големият враг, така че всичко е тежко строителство – тухли, камъни и бетон. Без съмнение сте виждали ужасяващите кадри от CNN: стотиците хиляди жертви, окървавените улици и стърчащите във всички посоки арматури, късащи като хищни нокти бетонния епидермис на обезобразените сгради. Порт-о-Пренс се превърна в гробница – старицата с косата вършееше навсякъде, престъпленията и болестите не закъсняха да оголят мръсните си муцуни, а въздухът бе пропит с миризмата на разлагащи се трупове. Милиони бяха останали без дом и живееха в палатки или направо под небето.

Александра бе една от тях. Момичето съществуваше в състояние на полусъзнание, спейки в мръсна палатка и хранейки се с по някой оскъден залък на ден. Всъщност всичките ѝ приятелки от отбора бяха в абсолютно същата ситуация. В рамките на няколко секунди те бяха загубили всичко, което притежаваха, и дори това, което още не бяха получили – бъдещето си. Отборът, естествено, бе разформиран, а игрището им – превърнато в лагер за бездомници.

Но изведнъж – чудо! След двумесечна агония, глад и мъчително лавиране на ръба на съществуването едно по едно момичетата бяха издирени и изпратени на квалификацията за световно първенство в Коста Рика. И така, против всякаква логика и очаквания, 56 дни след земетресението 11 изтерзани от умора деца се изправиха срещу могъщия отбор на Съединените щати. Сред мрак, смърт и разрушение Хаити отново гледаше със затаен дъх, хранейки сляпа надежда за каквото и да било, дори незначително, вдъхновение. Нямаше нищо на този свят, което момичетата да искат повече в този момент, отколкото да се представят достойно и да дарят поне една усмивка на сънародниците си.

Нека ви отведа в 88-ата минута на този мач. Най-добрата нападателна на Щатите Линдзи Хорен е на бялата точка. На голлинията нашата стара позната Александра Коди пружинира неспокойно върху пъргавите си, но изтощени крака и се опитва да надникне в съзнанието на противничката си, за да отгатне ъгъла на дузпата. Така ѝ се иска да спаси удара, да направи нещо хубаво за отбора си, за съгражданите си, за Жан-Ив, чиято отпътувала душа толкова много обича. „Ще се хвърля вляво, както само аз си мога“, казва си Александра, която явно е прочела нещо в очите на американката. Хорен се засилва и вкарва цялата инерция на 180-сантиметровото си тяло в удара. Момичето плонжира като котка, покривайки идеално левия ъгъл на вратата… Но това не е приказка. Линдзи стреля силно и точно вдясно и бележи безапелационен гол.

Американките продължават да нападат като оси и в добавеното време успяват да отбележат още един гол, оформяйки крайния резултат: 9:0! Да – девет на нула! На треньора на американския национален отбор Казбек Тамби искам да кажа: „Човече, какво правиш?! Ти нямаш ли сърце в гърдите и мозък в главата? Какво искаш да докажеш? Какво се опитваш да компенсираш? Нужно ли е да смажеш, стъпчеш и унижиш група деца, които са загубили родителите и близките си, дома си и човека, който ги е формирал като личности? Нима не виждаш, че тези момичета играят с изцедени тела и изтерзани души? Не са тренирали. Не са яли и спали като нормални хора със седмици и краката им се движат само благодарение на нечовешка воля. Самото им присъствие тук е геройство и има начин, без да ги обидиш, да запазиш малко от достойнството им. Нужно ли е например да пратиш най-добрата си нападателка, която в този мач вкара четири гола, да бие дузпата? Или да хвърлиш целия отбор в нападение в 92-ата минута? Господин Тамби, след 4:0 вече няма състезание – има избиване на комплекси, болни амбиции и необяснимо желание да унижиш противника, пристигнал от най-бедната държава в Западното полукълбо. Ако мислиш, че си победил, дълбоко се лъжеш. В цялата тази ситуация най-големият губещ си ти!“

Едно от нещата, които просто не мога да опиша, е нивото на футбола, който се играе от момичета и жени тук, в Щатите. Масовостта, базата, феноменалната инфраструктура са несравними с нищо по света. Американките са толкова добри, че най-големият проблем на треньорите е как да отделят шепа футболистки от хилядите, които заслужават да бъдат националки. Колкото и много да искаха, колкото и да се бореха за всяка педя трева, момичетата от малката, разпадаща се островна държава нямаха никакъв шанс срещу една стройна, идеално организирана и много скъпа футболна институция.

След мача хаитянките си тръгнаха с наведени глави, но Александра не можа да помръдне от вратата си. Макар че спаси толкова положения и вложи всяка клетка от себе си, момичето чувстваше лична отговорност за нанесеното на родината ѝ унижение. Бе смазана и съкрушена – за втори път в рамките на два месеца земята под краката ѝ сякаш се разтвори в жестоки спазми и момичето, което е тренирано да не губи самообладание и равновесие, отново рухна безпомощно на тревата. Тялото ѝ се разтресе в неудържими ридания и малката вратарка знаеше, че плаче не само заради мача и не само за себе си, а за всичките си изстрадали сънародници, за осиротелите деца, за Жан-Ив, за изгубеното бъдеще. В този миг тектоничните плочи на Душата ѝ най-после се сблъскаха и магнитудът на това жестоко сьрцетресение не можеше да бъде обхванат дори от скалата на Рихтер.

Но ето че точно в този потискащ момент се случи нещо странно рядко и много красиво. Брияна Хаберлин – лъчезарната вратарка на американките, бе усетила много дълбоко в себе си трусовете дълго преди началото на мача и бе точно този човек в отбора, който разбра идеално значението на ситуацията. Днес, след като я познавам по- добре, вярвам, че ако хаитянките бяха отправили поне един опасен удар във вратата й, той щеше някак си да влезе в мрежата. Брияна бе най-далеч от съкрушената противничка, но извървя стоте метра до вратата и без колебание пое ридаещото момиче в прегръдката си, без да я остави да падне повече на земята. За тяхна чест останалите ѝ съотборнички видяха какво става и последваха примера й. Груповата прегръдка продължи почти две минути и когато най-после се разпадна, самата Брияна бе обляна в сълзи.

Гледах изумен тази трогателна сцена заедно с човека, когото уважавам най-много на този свят, и накрая той ми каза: „Знаеш ли, според мен има някаква почти статистическа логика в това, което се случи. От единайсетте на игрището една личност усети нещата със сърцето си и поведе останалите. Може би за съжаление такава е и зависимостта в живота: навярно горе-долу един на всеки единайсет има чувствителността и душата да направи подобно нещо“. Една единайсета! Такава ли е наистина приблизителната алгебра на добрината? Възможно е. Ако е така, то поне е хубаво, че всички познаваме по някой и друг единайсети човек. Майка Тереза бе единайсетият човек…. Мандела… Жан-Ив Лабаз… Брияна Хаберлин.

Момичето не спря дотук. Веднага след турнира Бри, както всички я наричат, отиде самичка в щатския департамент и регистрира фондация, наречена „Много сърца – една цел“. Идеята беше да събере пари, за да може да доведе целия отбор на Хаити на турнир в Орландо и по този начин да им даде възможност да се измъкнат за малко от кошмара в страната си, да отидат до Дисниленд и най-вече да изтрият усещането от квалификациите и да продължат да играят любимия си спорт поне още малко в нормални условия. Бри бе толкова всеотдайна, ентусиазмът ѝ – толкова заразителен, че успя да убеди хиляди хора да направят малки дарения и на практика сама да набере средствата.

Александра и съотборничките ѝ прекараха две незабравими седмици във Флорида и поне за малко усмивките се завърнаха върху лицата им.

Свързах се с изключително скромната Бри просто за да ѝ кажа точно какво мисля за постъпката й, за голямото ѝ сърце и за родителите, които са отгледали такова прекрасно дете. Не се случва често на човек да се натъкне на невръстно момиче, разбиращо света и живота по-добре от треньора си, който е живял на този свят 49 години. Помолих я да ви каже нещо и тя пожела да ви предам следното: „Искам да благодаря на всички, които виждат нещата като мен, и ви моля винаги, когато ви се отдаде възможност да дадете сила и надежда на тези, които ги нямат, да го правите без колебание!“.

Състрадателност. Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по биология. Няма да ви помогне да спечелите състезание или да направите много пари. Но по някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора. Състраданието няма очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим, ще ни отведе навсякъде. „Състраданието е необяснима, чисто човешка характеристика, която ни е помогнала да се обособим като единствен по рода си вид в природата.“ Казал го е самият Дарвин.

Мачът между Хаити и Съединените щати отмина, но остави следа в сърцата на много хора. Благодарение на тази история, ако някой ден попадна в подобна ситуация, никога няма да гледам на нея като на случайност, а като на златна възможност да използвам и аз мъдростта на едно 16-годишно момиче.

Десетима човека са започнали да четат тази статия и по една или друга причина са се отказали. Но ти…? Ти, приятелю, все още си тук. Затова искрено се надявам, непознати читателю, и ти да виждаш нещата по този начин и ако някой ден съдбата отвори вратата на подобно обстоятелство за теб и те постави на мястото на малката Бри, да се възползваш без мисъл за полза и облага и в този ценен момент от футболист, или бизнесмен, или президент, или каквото и да било да се превърнеш в нещо много повече – човек… Единайсетият човек.

 Статия на Иво Иванов, Канзас

Източник: тук