10 бежанци ще се състезават на Олимпийските игри в Рио 2016

За първи път, отбор от бежанци спортисти ще се състезава под олимпийски флаг.

От първите модерни олимпийски игри през 1896 г. насам, повече от 200 национални отбори са се надпреварвали за слава в летните и зимни Олимпийски игри. Сега, за първи път и отбор от бежанци ще се състезава в престижния форум.

Международният олимпийски комитет обяви селекцията от 10 бежанци, които ще се състезават през август в Рио де Жанейро, формирайки първият по рода си отбор от бежанци. Той включва двама сирийски плувци, две състезателки по джудо от Демократична република Конго, маратонец от Етиопия и пет бегачи на дълги разстояния от Южен Судан.

“Тяхното участие в Олимпиадата е почит на смелостта и упоритостта на всички бежанци в преодоляване на несгодите и изграждане на по-добро бъдеще за себе си и семействата си”, заяви върховният комисар на ООН за бежанците Филипо Гранди.” ВКБООН стои зад тях и всички бежанци.” Инициативата идва в момент, когато повече хора от всякога (59.5 милиона при последното преброяване) са принудени да напуснат домовете си, за да избягат от конфликти и преследване.

Отборът, който ще ги представлява в Рио се надява да даде на света един нов поглед на тяхната устойчивост и неизползван талант.

5751614b4

Реми Анис, 25 години, от Сирия, дисциплина: 100 метра бътерфлай 

“Басейнът е моят дом.”

Реми Анис започва да тренира плувене на 14 години в Алепо, Сирия. Запалва се по плуването от своя чичо Маджад, който създава у него страст за конкуренция с връстниците му във водата. “Плуването е моят живот”, казва Рами. “Басейнът е моят дом.”

Когато атентатите и отвличанията в Алепо се увеличават, семейството му го качва на полет за Истанбул, за да живее с по-големият си брат, който изучава турски. “В чантата, която носех имаше две якета, две тениски, два панталона – беше малка” припомня си Реми. “Мислех, че ще бъда в Турция за няколко месеца и след това се върна в моята страна.” Месеците се превръщат в години, а той използва времето, за да усъвършенства плувната си техника в престижния Спортен клуб „Галатасарай”.

И все пак, без турско гражданство, Реми не може да участва в състезания. “Това е като някой, който учи, учи, учи и не може да си вземе изпита.” Решен да докаже себе си, Рами се качва в надуваема лодка, устремен към гръцкия остров Самос. В крайна сметка стига до белгийския град Гент, където тренира девет пъти седмично с бившият олимпийски плувец Карин Вербауен. “С енергията, която имам съм сигурен, че мога да постигна най-добри резултати”, казва той. “Ще бъде страхотно чувство да бъда част от Олимпиадата.”

575162604

Йоланда Мабика, 28 години, Демократична република Конго, джудо 

“Джудото не ми даде пари, но ми даде силно сърце.”

Боевете в източната част на Демократична република Конго разделят Йоланда Мабика от родителите й когато е малко дете. Тя не си спомня нищо друго освен, че тича сама и я качват на хеликоптер, който я превозва до столицата Киншаса. Там, живеейки в център на разселени деца, тя открива джудото. Йоланда продължава да тренира с мечтата да участва в голям турнир.

“Джудото никога не ми даде пари, но ми даде силно сърце”, казва тя. “Аз бях отделена от семейството ми и плачех много. Започнах да тренирам джудо, за да имам по-добър живот.” През 2013 г. , когато отива в Рио, за да участва в Световното първенство по джудо, треньорът й конфискува паспорта и ограничава достъпа й до храна – както прави при всяко състезание в чужбина. Живеейки години в насилие, включително затваряна в клетка след като загуби турнир, Йоланда бяга от хотела и се скита по улиците, търсейки помощ.

Сега, като бежанец в Бразилия, тя е спечелила място в отбора на бежанците и тренира в джудо школа, основана от Флавио Канто, бразилски олимпийски бронзов медалист. “Аз ще бъда част от този отбор и ще спечеля медал. Аз съм конкурентен спортист и това е една възможност, която може да промени живота ми”, казва тя. “Надявам се, че моята история ще бъде пример за всички, а може би и семейството ми ще ме види и ние ще се съберем отново.”

575164a74

Пауло Амотун Локоро, 24 години, Южен Судан, дисциплина: 1500 метра 

“Преди да дойда тук, дори нямах обувки за тренировки.”

Само преди няколко години, Пауло Амотун Локоро е млад пастир, който пази няколкото говеда на семейството си в равнините на това, което е сега Южен Судан. Той казва, че “не знае нищо” за света, с изключение на собствената си родина, която е във война през почти целият му живот. Последиците от този конфликт го принуждават да избяга в съседна Кения, където си поставя нови, грандиозни амбиции: “Искам да бъда световен шампион”, казва той.

Живеейки в бежански лагер, Пауло надминава всички в училищните състезания и в крайна сметка печели място в олимпийския отбор на бежанците. В момента се обучава близо до Найроби под ръководството на Тегла Лорупе, известен кенийски бегач, който притежава няколко световни рекорда. “Преди да дойда тук, аз дори нямах обувки за тренировки”, казва той. “Сега ние тренираме и тренираме, докато постигнем по-добро ниво и знаем напълно как да бъдем спортисти.”

Усилията се увенчават с успех: Пауло заминава за Рио. “Толкова съм щастлив”, казва той. “Знам, че ще се състезавам от името на бежанците. Аз бях един от тези бежанци в лагера, а сега съм достигнал да бъда специален. Ще се срещна с толкова много хора. Моите хора ще ме видят по телевизията, във Facebook”. И все пак, целта му е проста: “Ако се представя добре, аз ще мога да допринеса за подпомагането на семейството ми и моите хора”.

575154e34

Юсра Мардини, 18 години, Сирия, плуване – 200 метра, свободен стил 

“Искам да покажа на всички, че след като болката, след бурята, идват спокойни дни.”

Когато малката лодка започва да се движи по водата, Юсра Мардини разбира какво трябва да направи. Блокирана на турското крайбрежие с около 20 други отчаяни пътници, тинейджърката от Дамаск се плъзва във водата заедно със сестра си Сара и започва да бута лодката към Гърция. “Имаше хора, които не знаят как да плуват”, казва Юсра, която представлява Сирия на Световното първенство по плуване през 2012 г. “Би било срамно, ако хората на нашата лодка се бяха удавили. Аз нямаше да седя там и да се оплаквам, че ще се удавя.”

Юсра загубва обувките си по време на опасното морско пътуване – малка цена, която плаща за запазване на живота си. След пристигането си на гръцкия остров Лесбос, тя пътува на север с група от лица, търсещи убежище, като от време на време се обръща и към услугите на контрабандисти.

Скоро след пристигането си в Германия през септември 2015 г., тя започва да тренира с клуб в Берлин – “Wasserfreunde Spandau 04″. Сега, на 18 години, тя се готви да се конкурира в свободния стил на 200 метра за жени на Олимпийските игри в Бразилия, като част от олимпийския отбор на бежанците.”Искам да представлявам всички бежанци, защото искам да покажа на всички, че след като болката, след бурята, идват спокойни дни,” казва тя. “Искам да ги вдъхновя да направят нещо добро в живота си.”

575167ad4

Йех Пур Биел, 21 години, Южен Судан, дисциплина: 800 метра

“Аз мога да покажа на бежанците, че имат шанс и надежда в живота.”

Йех Пур Биел знаел още от детството си, че ако иска да го направи нещо в живота си, той ще трябва да го направи сам. Принуден да избяга от сраженията в южната част на Судан през 2005 г., той се озовава сам в бежански лагер в Северна Кения. Там започва да играе футбол, но остава разочарован, че се налага да разчита толкова много на съотборниците си. С тичане чувства по-голям контрол над собствената си съдба.”Повечето от нас са изправени пред много предизвикателства”, казва Йех. “В бежанския лагер нямахме съоръжения, не разполагахме дори с обувки. Нямаше фитнес зала. Дори времето не благоприятстваше тренировките, защото от сутрин до вечер бе много горещо и слънчево.”

И все пак той остава мотивиран. “Фокусирах се върху моята страна, Южен Судан, защото ние младите хора сме тези, които могат да го променят,” казва той. “И на второ място, аз се фокусирах върху родителите ми. Трябва да променя живота им и да ги запазя живи. “

Състезавайки се на 800 метра в Рио, Йех казва, че може да му помогне да стане посланик на бежанците навсякъде по света. “Аз мога да покажа на бежанците, че те имат шанс и надежда в живота. Чрез образование, но също така и чрез движение, можете да промените света.”

575163f24

Роуз Натхике Локонуен, 23 години, Южен Судан, дисциплина: 800 метра

“Аз ще представлявам моите хора там, в Рио.”

До преди една година, Роуз Натхике Локонуен едва предполага за таланта, който притежава. Тя никога не се е състезавала, дори и като аматьор. Бяга от войната в Южен Судан, когато е на 10 години. След това, по време на училищно състезание в бежанския лагер в Северна Кения, където живее, учител й предлага да се състезава в надпреварата на 10 километра. “Аз не бях тренирала. Това беше първия път, в който участвах в подобно събитие и станах втора”, казва тя с усмивка. “Бях много изненадана!”

От тогава, Роуз в преместена в тренировъчен лагер в близост до кенийската столица Найроби, където се готви да участва в дисциплината 800 метра на Олимпиадата. “Ще бъда много щастлива и ще работя усилено, за да докажа себе си”, казва тя. Тя вижда атлетиката не само като път към спечелване на награди и медали, но и като начин да вдъхнови останалите. “Аз ще представлявам моите хора там, в Рио, и може би ако успея мога да се върна и да проведа състезание, което да насърчава мира и да сближава хората.”

Макар и мотивирана, тя се притеснява за травми. “Това е моето основно предизвикателство”, казва тя. Доскоро тя дори не тренира с професионални обувки за бягане и не е имала професионални насоки и треньор. Все още изглежда изненадана, че за малко повече от година в стигнала до този момент. “Мога да тренирам за самия спорт или дори и като кариера.”

575165924

Пополе Мисенга, 24 години, Демократична република Конго, Джудо 

“Джудото ми помогна, като ми даде спокойствие, дисциплина, отговорност.”

Пополе Мисенга е само на девет години, когато бяга от боевете в Кисингани, Демократична република Конго. Разделен от семейството си, той е бил спасен след осем дни в гората и отведен в столицата Киншаса. Там, в център за разселени деца, той открива джудото.

“Когато си дете, трябва да имаш семейство, за получиш от него инструкции за това какво и как се прави, а аз нямах такова. Джудото ми помогна и ми даде спокойствие, дисциплина, отдаденост – Всичко.” Пополе става отдаден джудист, но всеки път, когато загуби състезание, треньорът му го заключва в клетка за дни само с кафе и хляб. През 2013 г., по време на световното първенство в Рио, където е бил лишен от храна и нокаутиран в първия рунд, той решава да потърси убежище.

“В моята страна, аз нямах дом, семейство или деца. Войната причини твърде много смърт и объркване и аз мислех, че може да остана в Бразилия, за да подобря живота си. “След получаване на статут на бежанец, Пополе започва да тренира в джудо школа, основана от Флавио Канто, олимпийски бронзов медалист.

“Искам да бъда част от отбора на бежанците, за да дам надежда на всички бежанци и да отнема тъгата от тях”, казва той.” Искам да покажа, че бежанците могат да правят важни неща.” Той също така се надява да привлече вниманието на близките си у дома. “Аз ще спечеля медал и ще го посветя на всички бежанци.”

575166114

Йонас Кинде, 36 години, Етиопия, дисциплина: маратон 

“Ние можем да правим всичко в бежанския лагер.”

На един хълм, с изглед към Люксембург, Йонас Кинде се носи по лекоатлетическа писта с решителност и лекота. “Получавам власт и все повече и повече сила,” казва етиопския маратонец с широка усмивка, разкъсваща тънкото му лице. “Обикновено тренирам всеки ден, но когато чух новината [за отбора на бежанците], започнах да тренирам по два пъти на ден, всеки ден, устремен към тези Олимпийски игри. Това е голяма мотивация.”

Йонас, който е живял в Люксембург в продължение на пет години, рядко спира да се движи. Посещава редовно уроци по френски и кара такси, за да изкарва прехраната си, като през цялото време се опитва да стане и все по-добър бегач. В Германия през октомври миналата година е завършил маратона с впечатляващо време от 2 часа и 17 минути.

Но спомените за бягството от дома остават неприятна територия. “Трудна ситуация,” казва той за живота в Етиопия. “Невъзможно бе да живея там… Много опасно бе за живота ми.” За Йонас, шанса да се състезава с най-добрите в света в Рио де Жанейро е много повече от състезание. “Мисля, че това ще бъде най-голямото послание – че бежанците, младите спортисти, те могат да направят всичко,” казва той. “Разбира се, ние имаме проблеми – ние сме бежанци, но ние можем да правим всичко в бежанския лагер, така че това ще помогне на бежанците спортисти.”

575166db4

Анджелина Надай Лохалит, 21 години, Южен Судан, дисциплина: 1500 метра 

“Когато войната приключва в нейното село, “всичко е унищожено.”

Анджелина Надай Лохалит не е виждала или разговаряла с родителите си откакто е на шест години и е била принудена да избяга от дома си в южната част на Судан. Когато войната приключва в нейното село, “всичко е унищожено”, казва тя. Анджелина е чувала, че родителите й все още са живи, въпреки че “миналата година гладът беше много труден.” Подпомагане на родителите й е основната мотивация, която я води в тренировките сега и ще я води в бъдещото състезание на 1500 метра в Рио.

Тя знае, че е добра в леката атлетика, след като печели училищни състезания в бежанския лагер, където живее сега – в Северна Кения. Но това се случва чак когато професионални треньори идват, за да селектират спортисти за специален тренировъчен лагер. Тогава,  тя осъзнава колко е бърза. “Това беше изненада”, казва тя.

Сега иска да се представи добре в Рио де Жанейро, а след това да печели призови места в големи международни състезания със значителни парични награди. “Ако имате пари, тогава животът ви може да се промени и няма да остане така, както е бил”, казва Анджелина. Първото нещо, което ще направи с голяма победа? “Изграждане на по-добра къща за баща ми.”

575163664

Джеймс Нианг Чиенгжиек, 28 години, Южен Судан, дисциплина: 800 метра

“Ако бягам добре, аз правя нещо добро, за да помогна на другите.”

На 13-годишна възраст, Джеймс Нианг Чиенгжиек бяга от дома си в Южен Судан, за да избегне отвличане от бунтовниците, които насилствено набират деца войници. Като бежанец в съседна Кения, той ходи на училище в град Хайланд, известен със своите добри бегачи и се присъединява към група от по-големи момчета, които тренират на различни дистанции. “Тогава разбрах, че мога да стана бегач и ако Бог ти дава талант, трябва да го използваш”, казва той.

Той не е имал подходящи обувки за бягане. Понякога е взимал назаем обувки от другите, но винаги печели състезание, без значение какво носи на краката си. “Ние всички имахме много травми, поради погрешните обувки, които имахме”, казва той. “Споделяхме. Ако имате два чифта обувки, помагате на този, който не притежава нищо. “

Когато отиде в Рио, Джеймс има за цел да вдъхнови други. “Чрез добро представяне, аз правя нещо добро, за да помогна на другите – особено на бежанците”, казва той. “Може би сред тях има спортисти с талант, които все още не са получили никакви възможности. Ние сме бежанци като тях и получихме тази възможност да участваме в Олимпийски игри. Трябва да погледнем назад и да видим къде са нашите братя и сестри и ако някой от тях също има талант, можем да го доведем да тренира с нас, а също и да направи живота си по-добър. “

Източник: тук

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s