Тичай, Лопепе! Tичай!

Представяме ви една красива история, която показва силата на спорта:

Понякога, когато въздухът е кристално чист и видимостта идеална отивам на едно самотно място до езерото Клинтън, за да се вгледам необезпокояван в огромните, загадъчни каньони обвили планината Брадли и да се запитам отново какви ли древни тайни крият мрачните им сенки. Под тях като хладнокръвно, търсещо плячката си влечуго се вие долината Шрьотер. Но днес гледката, която ме е вълнувала толкова често през годините, отнася мислите ми към малкия, пет годишен Лопепе. В края на краищата нали самият той, днес – осемнайсет години по-късно твърди, че често е обичал да се вглежда със страхопочитание в абсолютно същите хипнотизиращи пейзажи.

Питам се какви ли мисли са минавали през чистото му, невинно съзнание? Децата имат уникалната дарба да виждат света през неопетнена от цинизъм и логика призма. Наивните им въпроси често са меко казано трогателни. Как да отговориш на дъщеря си когато излита за пръв път със самолет и те пита кога ще станем малки? Забелязала била че самолетите се смаляват след като излетят от земята и преценила, че всичко в тях също било трябвало да стане пo-малко. Наскоро и синът ми успя да ме озадачи с култов въпрос: Kолко е стара буквата “г”? Друга зашеметяваща загадка родена от неговото съзнание е въпросът: от кой отбор е Господ? Единственото което успях да му кажа е, че във всички случаи не е от Англия.

Детската психика е красива, неразгадана тайна и невръстният Лопепе не е бил изключение. Малчуганът казват, бил обаятелно дете, с добро сърце и широка, обезоръжаваща усмивка. Може да я видите често дори и днес върху лицето на вече порасналия мъж. Изгрява някак изведнъж, озарявайки чертите му с лъчезарно излъчване. Усмивката в никакъв случай не е класическа и с огромната дупка между двата предни зъба навярно вбесява ортодонтите, но тя сякаш поглъща всичко останало върху лицето му за да го превърне отново в безгрижния хлапак, обичан безрезервно от цялото селце Кимотонг в Южен Судан.

Миналата година Лопепе най-после се върна точно там за да посети собствения си гроб. От седемнайсет години не беше стъпвал в родното си място. Купчина камъни – това е всичко, което са могли да си позволят родителите му, за да отбележат символично гроба му. Не са знаели дори къде да намерят крехките останки на сина си, за да ги положат в него. “До днес помня Калашниците”- твърди Лопепе – “Бяха толкова големи и зловещи”. Всичко изглежда голямо за едно шестгодишно дете.

В един кошмарен ден на 1991, озверели, подкрепяни от правителството наемници нахлуват в малката католическа църква, в която семейството на Лопепе било на поклонение. Въоръжени до зъби и пръскащи слюнки, оскотелите фанатици нареждат на всички да легнат на земята. Това което ги интересува, това което е най-конвертируемо за изкривената им идеология са децата. Едно от най-жестоките и гротескни престъпления на нечовешкия конфликт в Судан е отвличането на деца, промиването на техните уязвими съзнания и превръщането им в роботизирани военни машини. Бащата на Лопепе се хвърлил да го защити, но бил почти убит с приклад на пушка.

Всички деца от църквата били натоварени като добитък в каросерията на камион, очите им завързани с превръзки и отведени в кошмарен концетрационен лагер. Военното обучение се провеждало с часове под жестокото, екваториално слънце. Лопепе попаднал в помещение, в което като сардини били натъпкани 100 деца. Хранили ги с каша съставена от смлени соени зърна и пясък. “Децата около мен умираха всеки ден от дезинтерия, побой и глад”, спомня си Лопепе, “Научих се да усещам идващата смърт. Те някак си лягаха примирени и затваряха очи завинаги. Страхувах се, че скоро и моят ред ще дойде.”

Но една безлунна нощ, три 14-15 годишни момчета, които познавали родителите му, се промъкнали в стаята. “Ние ще ти помогнем да видиш майка си отново”, прошепнал еднo от тях в ухото му. Единият го хванал за лявата ръка, другият за дясната и тихомълком го измъкнали от лагера през тайна дупка в оградата. В продължение на три дена момчетата бягали, преследвани от войниците. “Тичай, Лопепе, тичай!”, окуражавали го тийнейджърите, но когато не можел повече го качвали на гърба си и продължавали. Нощем го криели в пещери докато търсели вода и му я носели в чаши направени от широки листа. Цяло чудо е, че не са били разкъсани от дивите животни на африканската савана.

Децата продължили на юг и без дори да разберат преминали на територията на Кения, където били заловени от граничари. Лопепе бил заведен в огромния лагер за бежанци Какума където прекарал останалото си детство. В продължение на десет години, малчуганът живеел в абсолютен недоимък и се борил за оцеляването си с едно ядене на ден. Лопепе не знае какво е станало с трите момчета които спасили живота му, но до ден днешен ги нарича “моите ангели”.

Чарът и добрината му бързо му спечелили много приятели. Хлапакът обичал да играе футбол с топка направена от смачкана на кълбо хартия, делял дажбата си от царевица с по-слабичките деца и ходел съвестно на училище. То се състояло от черна дъска, закачена на дърво, а учениците чертаели с пръчки числа и букви по пясъка. Нощем малчуганите лягали под опръсканото със звезди небе и докато се взирали в него по-големите момчета разказвали приказки на по-малките. Лопепе обичал да се вглежда в небето и да повтаря, че звездите са като семейството. “Те се обичат и разчитат един на друг. Нищо не може да ги раздели”. Момчето мечтаело повече от всичко да види отново родителите си, но било убедено че семейството му е загинало във войната отнела повече от 2 милиона човешки живота. Майка му и баща му също вярвали, че синът им е мъртъв и дори направили церемониално погребение.

Лопепе обичал да тича, да се носи свободен и лек като вятър из саваната и в ритъма на стъпките си да забрави тежкия си живот и осакатено детство. Кой знае: сигурно докато е бягал от спомените си е чувал отнякъде и шепота на своите ангели: “Тичай Лопепе, тичай!” Постепенно доброволците в лагера започнали да го наричат Лопез. Лопез Ломонг.

През 2001 късметът най-после се усмихнал на лъчезарния младеж и той попаднал в списъка на 3500 деца-бежанци, които били осиновени от американски семейства. Така тийнейджърът ненадейно се озовал в дома на Роберт и Барбара Роджърс в щата Ню Йорк -на хиляди километри и няколко века разстояние от красивото, но примитивно селце в което бил роден. Пристигнал на летището само с пликче в ръка, защото оставил всичко каквото имал на приятелите си в лагера.

Културния шок бил покъртителен. Лопез не можел да повярва, че семейство Роджърс имат кола и мислел че ще ходят пеша от летището. До самолета в Найроби бил стигнал с ходене. Първата нощ спал на запалена лампа защото не знаел че светлината може да се изключва. Също така умирал от студ, тъй като нямал представа че температурата на водата под душа може да се контролира. В дома на Роджърс за пръв път видял хладилник и микровълнова печка. Но Ломонг се адаптирал бързо и постъпил в гимназия където демонстрирал забележителен интелект, а миналата година завърши и университета в Северна Аризона, където бе един от най-популярните и обичани студенти.

През 2003 година ново чудо: Лопез научи чрез приятел че семейството му е живо и майка му Рита Намана го търси отчаяно в Кения! Няколко дни по-късно получил обаждане от жена, която за пръв път в живота си използвала телефон. Тя непрекъснато му повтаряла през сълзи че иска да говори със сина си Лопепе, без да си дава сметка че детето и е пораснало и заедно с него е пораснал и гласът му. Лопез нямаше нито пари, нито американски паспорт за да се върне в Африка и да види семейството си. Но миналата година, с помощта на ТВ канала HBO, младежът най-после се събра отново с хората, с които съдбата тaкa безмилостно го бе разделила. Гледах трогателните кадри, които биха могли да разчувстват до сълзи дори паметника на Съветската Армия в София. Лопез прегърна братчето, което никога не бе виждал и се разрида в обятията на майка си. Но това не е краят на тази странна приказка. Възможно е дори да е само началото…

Какво вижда едно малко дете в нощното небе? Много повече от нас възрастните.

Съзнанието му е необременено, любопитството неутолимо, въображението необятно. Ние често биваме погълнати от цикъла на ежедневието си и стесняваме кръгозора си, потъвайки в безсмислени детайли. Петгодишното дете се вглежда в луната и не вижда в нея като мен каньонитe на планината Брадли, долината Шрьотер или кратера Клавиус. За малкото момче луната е красивата бяла зеница на нощта, която се взира обратно в него с настойчиво, немигащо око. Детето гледа в хипноза звездите, защото за него те не са просто далечни огнени кълба от газ, а милиони трепкащи въпроси. Някои ще намерят отговора си, а други може би е най-добре да останат завинаги неразгадани.

Защо, питат звездите, съдбата толкова често ни подхвърля жестоки шеги? Защо не е подсказала на малкия Лопепе, че в продължение на месеци и той и майка му са живеели без да подозират в двата противоположни края на един и същ бежански лагер? И кой е този звяр спотайващ се в най-тъмните подземия на човешката натура, който е в състояние да създаде изчадия способни да посегнат на детския живот? Да го изтръгнат като жива плът от ръцете на родителите му? Кои са тези животни, защо съществуват в 21 век и за какво им е това парче месо което бие в гърдите им?

Но има и други, далеч по-хубави въпроси увиснали в небето. Като този например: защо американският Олимпийски отбор, пълен догоре с легенди като Фелпс, Кобе и сестрите Уилямс се събра във вторник и единодушно реши че на откриването на Олимпиадата, американският флаг трябва да бъде носен от един малко известен, 23 годишен бегач на 1500 метра на име Лопез Ломонг? Защо младежът с голяма усмивка и тежко минало, които едва миналата година най-после придоби американски паспорт е толкова обичан и уважаван? Защо точно той, който е израснал толкова далеч, заслужи да развява знамето на новата си родина? Може би заради тези негови думи: “Страдам непрекъснато за децата на Судан. Те не мечтаят да станат доктори или олимпийски атлети. Те просто мечтаят да са живи на следващия ден. Искам да направя всичко по силите си, за да им помогна.” В сряда, когато научи за огромната чест, Лопез заяви с треперещ глас че това е най-щастливият ден в живота му.

Има и още, малко по-лесни въпроси: какви са например шансовете на нашия герой за медал? Трудно е да се каже – 1500 метра е непредвидима дисциплина. На квалификациите Лопез се класира, завършвайки трети, въпреки че бяга с изкълчен глезен. Потенциалът му е огромен: има и сила, и издръжливост, и стратегическо мислене, макар че все още му липсва техника. В тази дистанция всичко е възможно при идеално стечение на обстоятелствата, но в същото време нищо не е гарантирано. Знам обаче с абсолютна сигурност едно нещо: ако Лопез стигне до финалите, неговите три ангела, независимо дали все още са живи или не, ще го гледат от някъде с усмивка. И когато влезне, лек като вятър, в последната обиколка и те, и ние, и дори Бог, независимо от кой отбор е, ще се изправим обезумели на крака и ще викаме с цяло гърло: “Тичай, Лопепе! Тичай!”

снимки: Reuters, AP, AFP

Уважаеми читатели,

екипът на Sportal.bg държи да Ви уведоми, че материалите на г-н Иво ИВАНОВ се публикуват в сайта с изричното негово съгласие. Това включва доброволно предоставяне на статии от страна на автора на електронното издание, като последвалата им публикация бива съгласувана изрично и само с него.

Източник: тук

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s